Първият ден от новата година е познат навсякъде в Добруджа като Сурваки по названието на едноименния народен обичай.

Приготовленията за празника започват още от предишния ден с отсичането на дрянови пръчки и изработването на сурвакници, с които децата обикалят къщите, сурвакат и млад, и стар, и пожелават здраве и дълголетие. В народните представи дрянът, който цъфти първи, а последен дава плод и най-дълго сбира слънчевата светлина, е най-здравото и дълговечно дърво, символ на младост и мъдрост. Затова неслучайно това жилаво, ароматно и лековито плодно дръвче е най-достойното да бъде нагиздено за сурвачка.

Добруджанската сурвачка е по своему красива и има своя специфична „премяна”. Обикновено тя представлява дълга около метър пръчка, украсена с извити, рошави китки, забелени с ножче от самото дърво, а по нея са окачени топчета от разноцветна вълна, нанизани на червен конец пуканки, сушени плодове, парички, ябълки. Украсата е символ на поминъка на населението, а древната езическа вяра в магическото докосване със сурова, зелена пръчка, ще пренесе нейната сила и върху човека и ще му донесе донесе здраве и късмет.

пожелават сурвакарчетата, които всяка къща очаква с радост и нетърпение. За тях домакинята приготвя специални кравайчета, дребни монети, плодове.  А стопанинът отвежда децата при добитъка в обора – да сурвакат и животните за здраве и богат приплод. Момите откършват клончета с пъпки от сурвакниците и ги слагат във водата, с която мият косите си, за да бъдат дълги, буйни и здрави. Вярата в магическата сила на дряна е в основата на ритуала сурвакниците да се оставят при кокошките в курника – да се люпят повече пиленца.

С новогодишната празнична обредност е свързан и обичаят „бухай”, който е познат на преселниците от Северна Добруджа. Участници в него са ергени и млади женени мъже. Основният реквизит – бухаят, представлява малка бъчвичка с добре опъната върху отвора кожа с дупка в средата и прекарано през нея парче конска опашка или грива. Един от участниците дърпа с мокри ръце парчето, наричано буга, при което се издава специфичен звук, по името на който е наречен и самият обичай. Групата обикаля от къща на къща и докато единият бучи /бухае/, другите благославят. След бухая обикновено вървят малки момчета, които дрънкат с траки /звънци/, а в средата на миналия век групите се придружават и от „мечки” – маскирани мъже, облечени с обърнати наопаки кожуси, и окачени на кръста различни хлопки.