Трифон Зарезан или Ден на лозаря е български народен празник в чест на св. Трифон. Празнува се от лозарите, винарите, соколарите, градинарите, бъчварите и кръчмарите на 14 февруари, за разлика от 1 февруари, когато Българската православна църква тържествено чества Трифоновден и отдава почит на светията.

Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Единствено обредът на св. Трифон обаче стои пряко свързан с резитбата на лозите и това е дало основание на българските учени М. Арнаудов, Хр. Вакарелски, Д. Маринов, Ц. Гинчев да му определят по-специално място в календарната система на българите.

Обредната храна за лозето се приготвя от жените – питка, украсена с фигури от тесто във формата на лозов лист или грозд, варена, пълнена с ориз кокошка, сирене, сланина; туршия, луканка, „бабяк“ (напълнен стомах с месо) и др. Освен това се занася и бъклица с червено вино или ракия, украсена с чимшир, здравец, бръшлян, вързана с червен конец.

Косерът, с който ще се зарязва, предварително се почиства и се наточва добре. Обичаите повеляват да се омеси хляб – пресен или квасник, да се свари кокошка, която по традиция се пълни с ориз или булгур. Като се свари кокошката се препича на саджак. В нова вълнена торба се слага питата, кокошката и бъклица с вино. С такива торби на рамо мъжете отиват на лозето.

Обредните практики показват значително единство. Всеки мъж зарязва в своето лозе по 1-2-3-4-5 кютука („гижи“, „главини“) а от всеки кютук или всички пръчки или по 2-3-5 броя. Прекръства се, полива вино около кютука, зарязва с косера и пак полива, като благославя. На места ръсят със светена вода от трифонденския водосвет. В с. Виница, Варненско, виното от бъклицата се плисва в средата на лозето „за берекет, така да тече виното“. В с. Гореница, Врачанско, при поливането благославят „както тече виното, така да расте гроздето“. В Лясковец на Морава мъжете свалят калпаците си и ги окачват на чуканите, за да е много и черно гроздето като тях.

Практиките с лозовите пръчки са едни от най-съществените, наред със зарязването, поливането с вино и благословиите. Те са важен атрибут на празника. Оставят се обикновено на лозето, за да не се „дигне берекетът“ от него. В Северна България, в селата покрай Дунав, пръчките се хвърлят в реката, за да тече виното така, както тече Дунава. Една от пръчките винаги се свива на венец, който се поставя на калпака, около кръста или през рамо. От лозови пръчки се приготвя и „короната“ на лозарския цар.

След зарязването накичените с лозови пръчки мъже се събират на обща трапеза обикновено край пъдарската колиба.