Големите търговски вериги държат почти целия пазарен дял у нас, а малките и средни производители изпитват сериозни затруднения да се конкурират с тях. Според Радостина Жекова, земеделски производител и председател на Добруджанския съюз на зърнопроизводителите, липсата на държавен контрол върху агрохранителната верига и механизмите за ценообразуване задълбочават проблема.

Може ли инициативата за бойкот на търговските вериги да доведе до реална промяна?

Не. Няма как да бойкотираш търговски вериги, които държат 90% от пазарния дял. Благодарение на решенията на управляващите, които позволиха големите магазини да заемат ключови позиции в градовете, малките и средни търговци бяха изтласкани. Това не е практика, която виждаме в Европа – там големите вериги обикновено са разположени извън градските центрове.

Проблемът обаче не е във веригите, а в липсата на държавен контрол върху агрохранителната верига. Не е нормално производителят да продава мляко за 70-80 стотинки, а кашкавалът да струва 32 лева, сиренето – 18-20 лева. Или пшеницата да е 42 стотинки, а хлябът в магазина – 2 лева. Нещо по веригата не функционира правилно, а това унищожава както производителите, така и преработвателите.

Работата с търговските вериги е изключително трудна. Те налагат тежки условия и изисквания, а разходите за позициониране и реклама на стоките са огромни. Например, търговските вериги решават дали един продукт да бъде рекламиран, а след това производителят е задължен да заплати за тази реклама.

Тревожна е и статистиката – в млечната индустрия 70% от преработвателите вече са фалирали. Това е сериозен сигнал, че проблемът не е само в присъствието на веригите, а в цялостната липса на ефективна политика в сектора.

Възможно ли е потребителите да оказват натиск чрез ежедневните си избори?

Ако влезете в една верига, ще видите български продукти. Българските производители вече присъстват там, така че, купувайки техните стоки, хората реално ги подкрепят.

Друг вариант е директното пазаруване от малки производители, но това е трудно, особено в големите градове. Фермерските пазари са добър механизъм, но изискват време и усилия от земеделците, които трябва да напуснат производствения процес, за да предлагат стоките си.

Българското общество трябва да цени родното производство и да проявява икономически национализъм, когато прави изборите си като потребител. Това е начинът да се подкрепи цялата агрохранителна верига.

До каква степен държавните институции успяват да контролират ценообразуването?

Не мисля, че се справят с какъвто и да било контрол в тази област. Живеем с илюзията, че сме в пазарна икономика, но реално търговските вериги диктуват правилата. Те решават с кого да работят, на какви цени да продават и какви ще бъдат условията.

Държавата разполага с инструменти за контрол, но не ги използва. Например, може да извършва проверки на разходите по цялата верига, както прави с производителите. Би могла да регулира прекомерните надценки на хранителните продукти, защото част от инфлацията е резултат от хаотично ценообразуване.

По време на пандемията цените скочиха заради проблеми с доставките, но след нормализирането на пазара не се върнаха на предишните нива. Държавата е абдикирала от задължението си да следи кое е „нормална“ цена. Необходимо е да се въведе механизъм за контрол върху ценообразуването на основните хранителни продукти.

Възможно ли е малкият и средният бизнес да възвърнат позициите си?

Това би могло да се случи, ако се стимулира кооперирането. В момента обаче няма правна рамка за това – липсва закон, който да регламентира кооперациите.

Държавата трябва да насърчава такива форми на сдружаване, за да може малки търговци да се обединяват, да правят общи поръчки и да постигат конкурентни цени.

В Добрич преди време беше създадена търговска мрежа на този принцип – малки магазини се обединиха, за да купуват стоки заедно и така получиха по-добри условия. Това е един от възможните пътища за оцеляване на малкия и средния бизнес.