Вече десетилетие Александър Иванов е душата и движещата сила на Центърът за временно настаняване, известен като приюта за мъже в Добрич. Историята на Сашо и създадената от него фондация „Милостиво сърце“ е за човечността и за това как една случайност може да спасява животи. 

Светослав, Тошо и Мустафа са само трима от десетките бездомни мъже, които живеят втори живот, благодарение на Александър Иванов, „Милостиво сърце“ и приюта.

Светослав: След живот в гората, вече има лична карта и квартира

Светослав Жечев е на почти 80 години. Роден е в град Сливен, но съдбата го отвежда в Добрич, където животът му се променя завинаги. „Две години живях в гората, защото нямаше къде да отида. Александър Иванов ме намери, видя, че съм болен, и ме доведе в приюта. Там ми помогнаха да си извадя лична карта, пенсионираха ме по болест и сега вече живея самостоятелно в квартира“ споделя Светослав. За първи път от 20 години има лична карта, благодарение на фондацията. „Издействаха ми пенсия и ме подкрепиха в намирането на квартира. От пет години вече живея самостоятелно“, продължава разказа си той.

Уверен е, че ако не беше попаднал в приюта, днес отново щеше да е на улицата. Затова препоръчва на хората, останали без покрив над главите си, „Да потърсят помощ – в държавния или в частен приют. Особено през зимата е важно да намерят място, където да се подслонят“.

Днес той мечтае за спокоен живот. „Досега само по улиците и горите съм скитал. Искам да ми се обади жена ми и да ме прибере при нея. Благодарение на приюта успях да започна наново, иначе пак щях да съм на улицата“, споделя Светослав. Затова на Коледа пожелава на всички „Да са живи и здрави и да си помагат един на друг. Това е най-важното“.

Днес Светослав вече е поел по своя път към спокойствието и продължава да се бори за мечтата си.

Тошо: Как една подадена ръка може да промени живота на човек

Той е Тошо Андреев – мъж на 73 години, родом от северозападна България. Животът го е срещнал с тежки предизвикателства, но благодарение на фондация "Милостиво сърце" и нейния създател Александър Иванов, днес той има нова надежда за по-добър живот.

Когато идва в приюта, Тошо е на прага на отчаянието.  „Ако тук не успея да прогледна, бях готов да сложа край на живота си. Имах само 5 лева в джоба и план да отида до Варна и да прекося моста…“, спомня си Тошо. Но благодарение на подкрепата, той не само преодолява физическите си трудности, но и намира смисъл да живее. „Днес живея в дом за стари хора в община Тервел, благодарение на Сашо Иванов. Помагам на хората там – разнасям храна, подкрепям ги. Стремя се да бъда милостив като него“, споделя Тошо.

Затова на хората в трудна ситуация той казва да имат надежда и да търсят фондация „Милостиво сърце“. Защото „тези, които не са минавали през такава подкрепа, не знаят какво е истинската добрина“, казва мъжът.

На 73 години, Тошо мечтае за едно просто нещо:  „Да прекарам спокойно старините си. Надявам се, че един ден цяла България ще стане като фондация „Милостиво сърце“.

Историята на Тошо Андреев е пример за това, как една подадена ръка може да промени живота на човек. С доброта, съпричастност и надежда, той продължава да вдъхновява хората около себе си.

Мустафа: История за надежда, подкрепа и силата да продължиш напред

Мустафа Мехмедалиев е на 43 години, родом от Велики Преслав, Шуменско. Днес той живее в общинско жилище, но зад тази стабилност  стои история на трудности и отчаяние.

„Бях на улицата, бездомен, нямах къде да отида и да живея. Чувствах се на ръба, отчаян. Тогава се обадих на общината, оттам ме насочиха към приюта, и така дойдох тук“, спомня си Мустафа. Вече 12 години фондацията е до него. „Те ми дадоха топлина, дом и надежда. Осигуриха ми връзка с общинско жилище и ми намериха работа. Това беше огромна подкрепа за мен“, споделя мъжът.

„Бях готов да се предам. Имах пет пакетчета отрова – до там бях стигнал. Ако не беше фондацията, сега нямаше да говорим“, спомня си Мустафа

Затова на хората, които са в затруднение той казва „Да продължават да се борят. Да не се предават, независимо колко е трудно. Когато си сам, без подкрепа от семейство или приятели, е изключително тежко. Но трябва да намериш сили и да се молиш. Бог ми даде насока и аз успях. Най-важното е да не се отказват.“   

Днес Мустафа живее в общинско жилище. „Добре съм, ходя да спортувам, чувствам се стабилен“, споделя Мустафа. Единствената му мечта е да събере семейството си, защото то е най-важното.“  

„Животът навън е тежък. Хората често ни подминават, гледат ни като различни, защото сме бездомни или неугледни. Но повечето от нас имат нужда само от една подадена ръка, за да тръгнат напред и да си стъпят на краката. Дайте ни шанс, защото и ние сме хора“, призовава той.

Мустафа е  доказателство, че, дори когато всичко изглежда изгубено, с надежда и подкрепа може да се намери нов път.

Александър Иванов: Всеки човек, всяка съдба са важни

През 2012 година Александър дори не подозира, че съдбата ще превърне бездомните в негова кауза и работа. До момента, в който започва да се грижа за бездомни мъж и жена, които живеят в трансформатор. През есента на 2013 година започва работата в приюта, през който до момента са преминали около 100 човека. През тези години успява да помогне трайно 40 мъже, които вече не са на улицата и са трайно установени. 

„За най-голямо съжаление в моята работа съм видял, че има хора, които нямат абсолютно никакво желание, даже бих казал, че донякъде им харесва да живеят на улицата, някой друг да им помага и да се грижи за тях, но когато те не полагат никакви усилия от тяхна страна резултата е нулев и за съжаление бройката е доста голяма на хората, които не сме им помогнали, спряно на тези които успяхме“, споделя Александър. Най-тежки обаче са случаите на хората с психични проблеми. „При тях самият подход е много по-различен, те самите са различни, но въпреки всичко имаме резултати и в тази посока и сме помогнали десетки такива хора и сме стигнали до трайни решения в техния живот“, споделя Александър. Казва, че съжалява за всички останали случаи, на които не успява да помогне. „Всеки един човек за мен е важен, при всеки случай полагаме максимални усилия да постигнем резултат и, когато не успеем, наистина много съжаляваме за това“, допълва той. 

Много са съдбите, които го карат да се чувства удовлетворен. „Чувствам се много добре когато постигнем резултати и сме допринесли нещо за промяната на един човешки живот. Но, може би, случая с Мустафа, който беше на ръба да посегне на живота си и с нашата подкрепа, той се взе в ръце. Имаше надежда и започна още повече да спортува. Когато гледам неговите медали, неговите постижения от канадската борба на световни и на европейски първенства, съм горд, че аз имам някаква малка частичка принос във всички резултати, който е постигнал. Иначе щеше един живот да приключи“, споделя Александър.

Фондация „Милостиво сърце“, както и приютът, се издържат само на дарения. „ко нямахме хора зад гърбът си, ако ги нямаше нашите приятели, дарители, нямаше да постигнем никакви резултати, нямаше да има нито един спасен човешки живот. Бих казал, че голямата заслуга е на дарителите и приятелите“, казва Александър Иванов. 

Споделя, че работата с бездомните го е научила на голямо търпение. „Първите години ми беше много трудно, това са много човешки съдби, които емоционално те докосват. Това е много интересна и трудна работа, понякога денонощна. Трябва да си на разположение 24 часа. Оказва се, че в събота и неделя има повече работа, отколкото през седмицата. Но аз самият виждам една много голяма промяна в живота ми. Бих казал, че, ако семейството не беше до мен, нямаше да продължа да работя с бездомните хора. И съм щастлив, че имам три деца, като двамата ми големи синове са едни от дарителите, когато започнахме да правим кампании. По-малкият се включва активно за пакетиране на различни хранителни продукти или в селскостопанската работа на стопанството“, разказва Александър.

„Вярата им в Бог е основния двигател на всичко това, което правя, и по този начин не съм се отчаял никога и никога не съм си мислил да прекратя това, което правя, така че вярата в Бог е в основата“, споделя Александър Иванов.

По видеото работиха:

Арзу Бюлянтова, Басри Сали,

Преслав Нейчев и Станислава Кръстева