Едно „мамо, от това умира ли се?“ може да обърне целия свят. В този въпрос е събран страхът, болката и надеждата на хиляди семейства, които се сблъскват с диагнозата рак. Днес, 4 февруари – Световния ден за борба с рака, тези думи звучат още по-силно.

Димитрина Илиева и Тодорка Владова седят една до друга – спокойни, усмихнати, с онзи особен поглед на хора, минали през най-тежкото. И двете са в ремисия. Димитрина – от осем години, Тодорка – от десет месеца. Общото между тях не е само болестта, а начинът, по който са избрали да живеят след нея – без оплакване, с благодарност и с вяра.

„Не е лесно. Който каже, че веднага се е изправил, не мисля, че е истина“, признава Димитрина. Най-трудният момент за нея не е бил лечението, а разговорът със сина ѝ. „Когато детето те попита: ‘Мамо, от това умира ли се?’ – това е най-тежкото.“ Тя му отговаря „не“ и се хваща за думите на лекарите, които ѝ казват, че е здрава. Химиотерапията, лъчетерапията и операциите приема като път, който трябва да извърви. „Приемаш с благодарност всичко. Това е моят път“, казва тя.

Тодорка научава диагнозата си с шок, но и с някакво вътрешно приемане. „Приех го като етап от живота – отрицателен, но такъв, който трябва да се премине.“ Тя не говори за героизъм, а за доверие – към лекарите, към лечението, към процеса. „Идва момент, в който трябва да се довериш на лекаря. Той е човекът, който те води по пътя“, споделя тя.

И двете са категорични, че психическата нагласа е решаваща. Без да отричат болката и страха, те избират да не се оплакват. „Това не е оплакване, това е споделяне“, казва Димитрина. В техните разговори няма „ние сме болни“, а „ние сме здрави“. Има смях, има срещи, има благодарност. „Хубавите неща се връщат, но не трябва да правиш добро, за да чакаш да ти се върне от същото място“, допълва тя.

Вярата заема особено място – не като абстрактно понятие, а като доверие в хората и в науката. „Вярвам в лекарите и в техните знания“, казва Тодорка. За нея и за Димитрина превенцията и навременното обръщане към специалисти са ключови – послание, което днес, на Световния ден за борба с рака, звучи като призив.

Едва в края на разговора те насочват вниманието към сдружението „Вяра, надежда и любов“ в Добрич – общност, създадена от хора с диагноза и техни приятели. В него няма самосъжаление, а срещи, арттерапия, музикална терапия, движение и подкрепа. „Ако мога да помогна дори на един човек – това ми е достатъчно“, казва Димитрина. И добавя най-важното: „Ако може изобщо да не се стига дотам.“